Home Топ новини Плацебо живот

Плацебо живот

10
0
SHARE

Д-р Иван Янев, председател на федерация „Спорт за хора със зрителни увреждания“

Няма как да не сте чували за плацебо ефект. Най-често се ползва при здравеопазващи манипулации, в които се разчита на доверието на пациента. Тоест, важното е той, пациентът, да повярва, че лечението, което му се прилага е адекватно, нищо, че това не е така. И по този начин на психическа основа понякога има подобрение, защото вярата е от водещо значение при възстановяването на всеки болен човек. Иначе плацебо означава лъжлив, симулиращ, въображаем. Ето защо и настоящата статия реших да я именувам тъкмо така.

Надали ще ми зададете въпроса защо, но въпреки това, ще кажа, че животът, който водим тук, в нашата иначе прекрасна родина, е плацебо или псевдо, което и да си изберете, няма да сбъркате. И надали някой ще тръгне да ме опровергава, освен ако тази статия не бъде прочетена от някой, който се ползва от благата (разбирай парите) на сегашната върхушка.

Върхушка, сътворена в преобладаващата си част от бездарници и примитиви. И това не го пиша под емоция, да не си помислите, че съм развълнуван или ядосан. Не, това е възможно най-спокойната констатация, въз основа на последното управленско десетилетие у нас.

Говори се, че Калигула (12-41), управлявал през първия век от нашата ера, е искал, а според някои, е успял да направи любимия си кон Инцитат сенатор. Дали Инцитат е станал сенатор или си е останал само кандидат, това едва ли има кой знае какво значение, освен това, че разюзданият Калигула е вярвал, че стои над всичко и над всички. Също е смятал, че сенаторите не са достойни нито за неговото уважение, нито за това, че са способни да управляват древния град. Но да оставим сенатор Инцитат там, преди две хиляди години и да пуснем от него един паралел, който да ни отведе в родния парламент. Сегашните депутати също не се радват на уважението на най-силния човек, наричан от някои падишах. Дори той им нарежда какво да направят, а не ходи в парламента, защото не могъл да си губи времето там. Примерите са многобройни, но има достатъчно следовници на Бойко Борисов, за да си губя излишно и аз времето, да описвам неговите управленски „иновации“. И все пак, Калигула дали е успял да направи сенатор благородното животно, мненията са противоречиви, но факт е, че Бойко успя да направи депутати, не коне, а говеда. Говеда, които разсъждават именно като такива и правят поразия след поразия, защото да не забравяме, че законите се приемат именно там, в българския парламент. Горкият Калигула, за един кон го разнасят две хиляди години, а не знам нашият властелин колко би следвало да му се отдели историческо място, затова, че вкарва в парламента екземпляри, които твърде малко имат общо с интелигентността и човеците.

И да не кажете, че съм голословен, ще приведа следния пример. В българския парламент се прокара закон за т. нар. гражданска конфискация. Да, знам, че звучи абсурдно и направо идиотски, но това е положението, съдът може да те оправдае и да постанови, че имуществото си е твое, но държавата след това идва и хоп, завзема каквото си хареса от твоето имане, нищо, че може да е едно жалко апартаментче или хотели, дай Боже всеки му! Имам предвид хотел за всеки от Вас, а не да Ви го вземе оная комисия, която уж се бори против корупцията и прочее глупости. А друг закон, който също беше прокаран от мнозинството, дава право на властите да задържат всеки гражданин и 48 часа да не уведомяват никой, че са го задържали. Децата са на промоция. За тях този срок е 24 часа. Нали си представяте, ако детето ви е прибрано от полицията, а вие не знаете, какъв стрес ще преживеете за тези 24 часа. Стрес, който може да ви донесе един куп болести, но какво от това. С колкото и юристи да говорих за тези два закона, всички са на мнение, че това е абсурдно, това е против всяка юридическа логика. А някои, определят това законодателство като фашистко. И като имаме предвид някои от управляващите, сякаш думата „фашистко“ си е съвсем на място.

Та като поменах Калигула и като така ми тръгна мисълта, ще се наложи да разровя още по-назад в Рим и да Ви кажа, че нашите управляващи са привърженици и на още един римлянин – Сула (138-78 пр.н.е.). Сула, който не се е церемонил нито с враговете си, нито с приятелите си, който е пролял безчет литри човешка кръв, който е завзел безчет имоти без съд и присъда, благодарение на проскрипциите – списъци на римляни, чиито имоти биват отнемани, а техните притежатели убивани и убийците получавали част от плячката. Сега също сме свидетели на проскрипции, но те не се обнародват, за да ги види целият народ, а някъде тайно се обсъждат и се вземат решенията за отнемане на бизнеси. За пример веднага посочвам Миню Стайков – собственикът на „Винпром Карнобат“. Разбира се, че това е проскрипция от най-сулска проба. Първо се съсипва един невероятно успешен бизнес, а после този бизнес ще бъде даден в „наши ръце“. Но там работят най-обикновени хора, които всеки месец получават своите заплати, с които отглеждат своите семейства, само че това, кой го интересува? И винпромът беше ударен точно, когато се подготвя новото производство, а новата реколта с грозде, нямаше кой да я обработи, защото заводът беше затворен за известно време, а камионите, пълни с грозде чакаха дни наред. Толкова за обективното разследване и борбата с корупцията.

Друга проскрипция, която се извършва е отнемането на хотелския бизнес, може би на най-големите хотелиери у нас – сем. Ветко и Маринела Арабаджиеви. Но или те постъпиха по-умно, или имаха късмет, това не знам. Но за разлика от Миню Стайков, който и до момента търка нара в килията, сем. Арабаджиеви, които не бяха в България, когато бяха атакувани хотелите „Маринела“ в София и „Марица“ в Пловдив. След това успяха да се укрият, защото очевидно е, че знаят с какво си имат работа и, че нямат шанс за честно разследване. Спомням си как един прокурор, на когото бяха лепнали прозвището „спец“, обясняваше разпалено, че в хотел „Маринела“ били открили много милиони кеш, както и лъскави возила за не знам си колко милиона. И това трябваше да звучи страшно, това трябваше веднага в съзнанието на целокупния ни народ, да е обстоятелство за престъпление от най-висша степен.

Докато го слушах този „спец“, се сетих за ефекта „Дънинг-Крюгер“ – при него тези, които са на ниско ниво и неспособни, смятат, че са изключително начетени и способни. И наопаки – тези, които са подготвени, имат занижена себеоценка. Този „спец“, христоматиен пример за ефекта, никъде в своята логорея не каза по кой член е престъпление да имаш луксозни коли за милиони левове и да имаш милиони кеш, след като си богат човек. Той гордо обяви, че те, колите и парите се изземат, без да има за него значение, че съдът не е постановил подобно нещо. Но на кого му пука, че съдът не е отсъдил, ако потрябва, вероятно ще отсъди. Дано да не съм прав! Имам предвид, да не съм прав, че съдът отсъжда така, както му се нареди. Факт е, че 21-годишният син на сем. Арабаджиеви Вълчо, който си е бил дошъл за малко у нас и до момента се намира в килията и е държан като заложник, тоест чрез него се изнудват майка му и баща му. Мафиотски похвати, но на държавно ниво.

А иначе, всеки, който е престъпил законите, трябва да носи своята отговорност, по това няма спор. Но тук виждаме, че дали си виновен или не, няма значение, биваш изтипосан на публичния стълб на позора, а някои медии, очевидно по подадени насоки, започват да бълват срещу съответните персони кал и мръсотия.

И така, после защо умните, интелигентните и можещите бягат. Бягат, защото нямат надежда, че ще се спре потъването, а да не говорим за оправяне. Не искат да пилеят живота си, както и този на децата си за подобна кауза, която според тях е пердута. Това е жалко, много е жалко, защото държавата ни по този начин все повече бива обрамчена от туморните метастази. Все повече, мафия и държава започват да се синонимизират. Апропо, само да кажа, че по моя информация, която случайно дочух, в хотелите на сем. Арабаджиеви работят пет хиляди души. Представяте ли си колко хора си вадят хляба там, а с каква лека ръка държавни институции съсипват един меко казано успял бизнес. И да не забравяме, че по време на европредседателството ни, хотел „Маринела“ се пръскаше по шевовете и едва успяваше да поеме всички събития и гости. Хотел „Маринела“ беше основният хотел на България за председателството. И какво стана два месеца след това, което не се е знаело преди това? Риторичен въпрос. Преди време написах в личния си фб-профил, че се надявам хотел „Маринела“ да продължи да се казва именно така, а не например да бъде прекръстен на „Делян“.

Продължава на стр. 2


Продължава на стр. 1

Максимата „който не е с нас е против нас“, постоянно се потвърждава, а държавните институции, които трябва единствено да са в услуга на гражданите, се ползват за разчистване на сметки и за ликвидиране, било бизнес, било политическо. Но не е достатъчно само да се лее злоба и мъст, трябва си и малко сиво вещество, което, както е видно все повече е кът у нашите управляващи. Думата ми е за Десислава Иванчева – вече бивш кмет на столичния район „Младост“. Нейният демонстративен, арогантен, унизителен арест, който беше еманация на гаврата и античовешкото отношение, показа, че ако не си с управляващите си аут, а ако си против тях, то ще бъдеш съсипан психически и физически. Казусът „Иванчева“ послужи като назидание, тоест, да си знаят тези, които дръзнат да тръгнат срещу управляващите, ще бъдат разпилени и унищожени. Изобщо няма да говоря за политическо съсипване, защото според някои, тя нямаше политическо бъдеще. Десислава Иванчева е пример, как гражданската енергия може да изтласка на ключово място, твърде неподготвен и очевидно нежелаещ да се адаптира към огромната отговорност, човек. Да, може би, с изборът на Иванчева се пропиля тази гражданска енергия, но тук мисълта ми е за друго. Независимо от всичко, тя е човешко същество и не заслужава унижението, на което беше подложена, както при задържането си през април, така и в нечовешките условия, в които стоя в килията до Коледа. Разбира се, като говоря за Иванчева, имам предвид и нейната заместничка Биляна Петрова, която беше подложена на същите гаври, както своята началничка. И тук въобще не става въпрос дали Иванчева е поискала подкуп, тук става въпрос, че всеки човек, но в цивилизована държава, има право на честно разследване и справедлив процес. И никой, а още по-малко държавни институции, могат да унижават и да се гаврят с арестанти. „Има твърде много законност за тези, които могат да си я позволят, и твърде малко за онези, които не могат.“ – Дерек Бок.

За себе си знам, че съм неизмеримо отвратен, надявам се да има и други отвратени и един ден, отвратените да станем повече от отвратителните и да преобърнем зара.

Ще спра дотук с ярките примери на родната мутрокрация. Няма да пиша нищо за Баневи, още повече, че за тях освен измами, нищо друго не се чува. За Гинка също няма да пиша. Българо-македонските отношения си крещят за една отделна статия. За флагрантната наглост с трите министерски оставки, също няма да пиша и какво стана с тримата подали оставки. И за още много няма да пиша, но засега. Мислех да не пиша и за мръсния въздух. Това е тема, която отново изскочи с настъпването на зимата. И отново газовете от колите (ще си каже човек, че през другите сезони коли не се движат), битовото отопление и разбира се температурните инверсии. Чувам, че ми задавате въпроса, какво точно означава това словосъчетание. Трудно ми е да отговоря изчерпателно, тъй като не съм метеоролог, но е свързано с повишаване на температурата във височина и своего рода се образува нещо като похлупак, който задържа мръсния въздух, особено в райони, които са затворени полета. Така де, то и тия, които обясняват, особено политическите назначения, нямат представа, но обясняват вещо, че поради температурната инверсия столицата твърде често е с адски замърсен въздух. Даже тук, в София, жителите се шегуват, че са единствените, които виждат това, което дишат. А може и да не е шега, трудно ми е да преценя. И така, живея в столичния квартал „Дружбевърлихилс“, както ние наричаме „Дружба“. Един петък се прибирам от работа и по-малката ми щерка ми разказва, че цял ден ТЕЦ-ът, защото тук е ТЕЦ-ът, който дава топлото на огромна част от столичаните, цял ден е бълвал невероятна пушилка, чернилка и мръсотия. През уикенда съобщават по медиите, че в „Дружба“ именно в този петък, въздухът е бил най-мръсен и питат госпожата, която е шефка на екокомисията в Столичния общински съвет. А тя вещо обяснява, че това е така, защото… и изрежда познатите неща – автомобилните газове, битовото отопление и разбира се, температурната инверсия и липсата на вятър. Нито думичка за ТЕЦ-а. А ТЕЦ-овете са основните замърсители през зимата, но това никой не го казва, а се обвиняват само обикновените граждани, че карали колите си, че се отоплявали на твърдо гориво и пр. Не искам да кажа, че колите са безвредни или битовото отопление, но на фона на ТЕЦ-овете, които представляват гигантските замърсители, ми се струва, че е най-малкото нечестно поведението на тези, които манипулират обществото. Разбира се, мечтая си за деня, когато ще могат хората да си позволят нови автомобили, които не замърсяват толкова и отопление, което да е максимално чисто, но тази ми мечта е свързана с онази, да бъдем управлявани от почтени хора.

Сега няколко реда и за хората с увреждания. 2018 г. беше най-бурната година, касаеща хората с увреждания. Това беше година на протести, на диаметрално противоположни настроения и решения. Писал съм вече за един, вече бивш вицепремиер, който в други времена, би бил перфектен оператор на газова камера, например. Та, този същият твърдеше до последно, че едва ли не, фалшивите инвалиди пробиват бюджета и, когато се спрат пенсиите на инвалидите, тогава нещата ще се оправят за всички. На 11 април се състоя многохиляден митинг на хора с увреждания, който блокира прокарването на античовешките рестрикции, спрямо тази уязвима група. После започнаха едни протести, които в съзнанието останаха като протести на майките на деца с увреждания. Познавам много майки на деца с увреждания, които бяха възмутени, че така се етикира този протест, защото те не го подкрепяха. Да, в началото, мисля, че наистина, имаше и майки с чисти помисли, но на по-късен етап, сякаш избуяха и други, по-дълбоки намерения, като не изключвам и политически. Стигна се до множество проекти на закон за хората с увреждания. Самият аз четох докъм трети-четвърти вариант и леко намалих темпото поради липса на физическо време. Нямаше как да чета всяка нова приумица на този или онзи. А много, изключително много се упражняваха по темата, дори и такива, които не правят разлика между човек с увреждане и болен човек. После майките на деца с увреждания или, както някои било по невнимание, било поради друго, ги наричаха директно майките с увреждания, започнаха да искат закон за личната помощ. Но се оказа, че те нямат капацитет да изготвят подобен документ. На помощ им се притече омбудсманът Мая Манолова. Моето мнение е, че тя беше подхлъзната, но докато се усети, вече нямаше как да се върне в изходно положение и продължи да отстоява каузата на майките на деца с увреждания, кауза, която все повече се размиваше. Защото те говореха, говореха, крещяха, крещяха, но трудно можеше да се отсее какво точно искат. Т. нар. национално представителните организации, според майките, бяха враговете, които трябваше да бъдат елиминирани и да бъдат изхвърлени от държавните субсидии. Субсидията на всичките общо е в размер на около пет милиона лева, сума, която по никакъв начин не би помогнала за която и да е политика в сферата на хората с увреждания. Но това са субсидии, които помагат на реалните организации, да извършват своята социална дейност, да имат своя организационен живот. Не случайно употребих реални, защото по мое скромно мнение, преобладаващата част от национално представителните организации са такива само на хартия. Тези кухи организации нямат място в националното представителство, но както някой беше казал, това е политическо решение. Проблемът беше, че майките слагаха в кюпа всичките, а още по-големият проблем беше, че те слушаха само себе си и никой друг, дори твърде често сякаш не чуваха и себе си. Но трябва да се отдаде заслуженото на тези, които организираха протестите на майките. Това, че осигуриха финансиране, което очевидно не е никак малко. Това, че очевидно ползваха услугите на много читави пиари. Това, че бяха постоянни, въпреки че все повече от тези, които имаха чисти намерения се оттеглиха. За всичко това,трябва да им се отдаде заслуженото. В крайна сметка, те успяха да привлекат обществения фокус. Те успяха да принудят и онзи вицепремиер, да си подаде оставката. А това, че изобщо подобно същество беше вицепремиер, красноречиво говори за упадъка на държавата ни.

В навечерието на общонационалния митинг на хората с увреждания, състоял се на 11 април, реших, подготвих и пуснах петиция до комисията по петициите в парламента на Европа. Всичко се осъществява онлайн и всеки гражданин от ЕС може да пусне петиция, при положение, че вече не е била пускана подобна. В резюмето си казвам следното:

Почти цяло десетилетие хората с увреждания са обект на постоянен социогеноцид, прилаган от властимащите в нашата родина. Навсякъде в цивилизования свят към хората с увреждания се наблюдава високохуманен социален модел за приобщаване и нормален живот. Докато българите с увреждания все повече изнемогват, все повече им се отнемат и без това оскъдните средства за съществувание, защото отдавна думите „живот“ и „оцеляване“ за тях са синоними. Най-напред през 2010 г. беше им отнета наследствената пенсия, тоест след като родителят почине, хората с увреждания получаваха наследствена пенсия от него, тъй като вече не могат да разчитат на неговата подкрепа, оказвана им приживе, имаха гарантирана финансова помощ след кончината на родителя. Година по-късно на хората с увреждания бяха отнети и допълнителни транспортни преференции. През 2015 г. на всички, които получаваха ново решение от ТЕЛК, им се прекратяваше т. нар. втора пенсия, представляваща 25% от социалната или около 25-30 лв. Беше прекратен централизирания конкурс за хора с увреждания, чрез който се набираха кадри за администрацията сред тази общност. Бяха отнети редица малки, но жизненоважни подкрепи…

Завърших петицията със следното:

Едно общество може да се разпознае дали е цивилизовано по много белези, но следните два са напълно достатъчни:

1. Състоянието на железниците;

2. Състоянието на хората с увреждания.

На 21 март 2018 г. подадох петицията и времето започна да тече, дали щеше да бъде допусната за разглеждане от комисията или щеше да бъде класифицирана като недопустима за разглеждане. В крайна сметка петицията беше допусната. И на 21 ноември беше разгледана в Комисията по петициите в парламента на Европа. Възползвах се от правото да присъствам лично и защитих в зала своята позиция. В подкрепа на петицията се изказаха:

Светослав Малинов (ЕНП – Демократична България);
Костадинка Кунева (GUE, Гърция);
Rosa ESTARÀS FERRAGUT (ЕНП, Испания);
Notis MARIAS (ECR, Гърция);
Cecilia WIKSTRÖM (ALDE, Швеция).

Трябва да кажа, че българският евродепутат г-н Светослав Малинов оказа много голяма подкрепа за каузата. Огромно съдействие петицията получи от г-жа Костадинка Кунева, българка, евродепутат от Гърция. Когато петициите биват допуснати до зала, има три възможни решения – петицията да бъде затворена, петицията да бъде гласувана и да остане отворена и най-доброто е петицията да бъде оставена отворена единодушно. Случи се възможно най-доброто – петицията беше приета единодушно и беше оставена отворена. Комисията има механизъм, при който мисия от евродепутати, членове на комисията посещават на място, за да се запознаят с проблема лично, а не само по документи. Позволих си да призова комисията да се възползва от този механизъм и поех ангажимент лично на местна почва да ги запозная със социогеноцида, включително и антидостъпността, която битува повсеместно. Преди заседанието се срещнах, както с г-н Малинов, така също с г-жа Кунева и г-н Георги Пирински. От всичките получих безусловна подкрепа, която се надявам да продължи до постигането на траен резултат на петицията. Трябва да изкажа дълбока благодарност на г-жа Лидия Чорбанова, която много помогна в логистиката и популяризирането на проблема. Тя също присъства лично в Брюксел, при обсъждане на петицията.

Само бъдещето ще покаже дали ще има благотворен резултат от петицията, но със сигурност борбата продължава.

Ако 2018 г. беше бурна за хората с увреждания, то 2019 г. би следвало също да е доста динамична и дори непредсказуема. През тази година на практика ще се види как ще започнат да действат законите, които бяха приети в края на миналата година. Имам своите опасения, но няма да ги споделям сега, че да не ме упрекнете, че съм непоправим песимист. А това със сигурност не е вярно. Ще ви споделя, че съм отявлен оптимист, нищо, че пиша за такива, все нелицеприятни въпроси. Ако не бях оптимист, нямаше въобще да правя каквото и да е. Вярата ми, обаче, че може и трябва да живеем по-добре, ме ръчка постоянно по въпроси, касаещи нас, гражданите на Република България. Вярно, че вярата ми последно време все повече се клатушка, но се надявам да не я загубя, защото човек без вяра, наполовина е мъртъв. Ето защо, ще продължа, надявам се с повече съмишленици, да спрем откровените простотии, които се случват в столицата по отношение на достъпността. Това е тема, която ме вълнува много години и, по която работя дълго, но за мое съжаление без почти никакъв благоприятен ефект за нас, хората с увреждания. Изключение са няколкото улеснения, които станаха факт в метрото, в което още много предстои да се направи за достъпността. Нещо повече, през 2017 г. беше изработена стратегия за достъпност в София. Бях част от работната група. Е, не, че имаше полза, защото най-важните неща ловко бяха изхвърлени в последния момент, преди гласуването на стратегията в общинския съвет. Това ми даде основание, веднага да заключа, че този документ е мъртвороден, както много други стратегии, концепции и прочее бумащини.

Разбира се, чакам с нетърпение доклада по стратегията за 2018 г. Защо ли го чакам с нетърпение? Защото през 2018 г. по отношение на достъпността, реалната и адекватна достъпност в София не се случи нищо хубаво. Напротив, сътвориха се такива идиотщини, които направо счупиха тъпомера. Всички вече знаят за прословутия ремонт на ул. „Граф Игнатиев“, за тази улица ще говоря някога друг път. Сега бих искал да акцентирам върху една друга улица, която беше част от същия този ремонт, който бил на стойност 24 милиона лева. Става дума за „Солунска“, която започва от Графа. „Солунска“ беше ремонтирана и, когато за първи път минах по нея, не успях да асимилирам това, на което се натъкнах. Впрочем, колкото и пъти да минавах след този първи път, все не успявам да осъзная пародията, която е там. Думи като простотия или идиотия, ми се струва, че са толкова безобидни, че не биха дали и малка представа за чутовната дивотия, сътворена там. Страхувам се, че речникът ми е беден да опиша това, което е на „Солунска“. Има неща, които просто трябва да се видят, да се изживеят, защото няма как да се опишат. И все пак, ще опитам в кратце да разкажа. Тактилните плочки би следвало да са разположени в линия, по която да се движат незрящите хора. Те трябва да са с контрастен цвят, за да могат слабовиждащите също да се ориентират. На „Солунска“ човек си върви и преди да пресече дадена пряка, има 2-3 тактилни плочи, пресича и на отсрещния тротоар също има толкова, а след това спират. По някое време, започват тактилни плочи, които продължават няколко метра, после рязко завиват и водят в бетонна ограда или стена, или колона. Разбира се, без да има преди това плочки за внимание. Но това, че водят незрящите до тези „забележителности“ е висша форма на архитектурната и строителна мисъл. И, когато строителите излязоха да протестират, понеже някои разправяха, че строят некачествено, си мислех, че строителната мафия си е част от държава и община, защото ул. „Солунска“ е учебникарски пример за некадърност и невежество. Така че, да, строителите нямат никакво право да протестират, докато се правят подобни гаври с българското общество. И всички хора с увреждания и особено тези със зрителни, трябва през 2019 г. да излезем пред Столична община и да стоим там докато не се спре с гавренето по отношение на достъпността. За светофарите се уморих да говоря, включително и пред кмета г-жа Йорданка Фандъкова, също и пред нейни подчинени, пряко отговарящи за тия потресаващи светофари, които не само, че не помагат на незрящите, а представляват опасност за живота и здравето на същите тези незрящи. За наше съжаление, оказа се, че София има изключително слабо ръководство, което не успя да се възползва от огромните средства, които се усвоиха от Европа. Тоест, не успя да се възползва за гражданите, а за разни фирми, вероятно средствата са били повече от добре дошли. И това, че кметът преди време каза, че това е потенциалът, няма как това да бъде оправдание. Говорим за цяло десетилетие, през което некадърността прогресираше с бързи темпове. Няма да говоря и за заместник-кмета, отговарящ за хората с увреждания и, която би следвало да е пряко ангажирана по темата за достъпността. Няма да пиша за нея, защото „любовта“ ни е всеизвестна и, през годините избуя като джанка-саморасляк.

През тази 2019 г. ще има минимум два избора – за евродепутати през май и местни избори, вероятно през септември или октомври. Не са изключени и предсрочни парламентарни избори, но това по всяка вероятност ще стане ясно след евроизборите. Вече изобщо не илюзионизирам, че един или друг избор ще променят обстановката рязко към по-добро. Щетите в държавен, здравен, интелектуален, научен и образователен аспект са толкова сериозни, че трябва дълъг процес по реанимиране на обществото, което беше докарано дотам да мисли единствено за своето физическо оцеляване. Обществото, което духовно беше евтанизирано. На това общество се налагат определени модели и се внушава, че друг ако управлява ще има регрес, ще бъде съсипано всичко, което е направено. Но тази трактовка вече много се изтърка. Мисля си, че и най-простите вече не вярват на това. Играта на лошото и доброто ченге също се изтърка до безкрайност. Свидетели сме цяло десетилетие как даден въпрос се хвърля в обществото. Започват спорове, че това е в ущърб на хората и прочее. В следващият момент се появява Бойко Борисов и аристократично „разпорежда“ еди какво си, та хората да са добре. Толкова е плоско и пошло, че се чудя как е възможно толкова време една и съща постановка да се разиграва и все да минава като човеколюбие и грижа за хората. На моменти си мисля, че сигурно наистина сме прекалено притиснати до стената и мислим само за насъщния и не си даваме сметка, че всъщност този насъщен е много оскъден, заради корупцията, заради мафията, заради нас самите, че сме толкова търпелив народ. Друго обяснение нямам, защото не мога да си представя, че сме толкова прости и, че търпим това всичкото от простотия. Това не е възможно. Една система, когато е повредена или по-точно, изградена дефектно, тогава се получава и този феномен – един човек да излиза и да „разпорежда“ на народни представители, на полиция, на държавни институции за едно или друго. И в крайна сметка, всеки народ си заслужава управниците, па били и те плацебо.

LEAVE A REPLY

Please enter your comment!
Please enter your name here